Разходка с лодка из никополския архипелаг

или защо да изберем град Никопол за следваща дестинация

Стъпваме на брега на Дунав и се загръщаме плътно в якетата си – усеща се лек, но студен повей. Небето е мрачно и навъсено. Разбираме, че много силен дъжд е валял по-рано сутринта, надяваме се това да не повлияе на плановете ни за деня. Първият, от които е да се качим на лодки, които да ни разведат из красивите острови на никополския архипелаг.

Разходка с лодка

Правим няколко снимки на водната шир пред нас, после няколко кадъра с красивите сини криле, нарисувани на укреплението на брега и виждаме, че слънцето започва леко да пробива през облаците над главите ни. В този момент пристига и втората лодка – готови сме за предстоящото приключение. А самото то, надмина всичките ми очаквания.

Качваме се и потегляме на една главозамайваща разходка из никополските Малдиви, както всички започнахме да наричаме това невероятно място. Разбираме, че архипелагът се състои от 9-10 острова, от които най-големите са Среднякът, Лакътят, Градината, Палецът и Катунара. Минаваме покрай всеки един от тях и съжаляваме, че не можем да слезем на бреговете им – времето на „черешовите води“ е, нивото на Дунав е високо и островите са трудно достъпни. Обещаваме си да се върнем през лятото, когато реката ще се е оттеглила навътре в коритото си и самите брегове на островите ще са се превърнали в малки пясъчни плажове.

Движейки се преминаваме покрай накацало във водата ято корморани, което стреснато от шума на двигателите и приближаващите се лодки излита вкупом, предоставяйки ни запленяваща погледа гледка. Скоро след това вниманието ни е насочено към друга рядка гледка – черна точка кръжи в небето. Разбираме, че това е бял морски орел – гнездящата, на един от островите, двойка грабливи птици е гордостта на местните.

И тъкмо, когато си мислим, че сме се запознали с основните тайни на никополския архипелаг, курсът ни се променя, отвеждайки ни към … Амазонка. Така местните наричат част от поречието на Дунава, преминаващо под арка от дървета и гъста растителност – един живописен тунел, минаването през който, предизвиква много силна емоция.

Пикник на брега

Заредени и леко замаяни от това вълшебно пътуване акостираме на бряг, на които ни очаква подредена за пикник маса. Близо до нея в бакърено гърне къкри рибена чорба, а до гърнето в жарта е забоден шиш, на който се пече бяла мряна.

Ракията е домашна – дюлева, питката е бяла и уханна, а останалата част от менюто е изцяло рибно – освен супата, която се оказа приготвена от три вида риба, и бялата мряна, опитахме и амур – печен и пържен, както и много вкусни бухтички с хайвер. Ами какво мога да кажа – облизахме си пръстите.

Пикникът продължи по-дълго от предвиденото, но и на никой не му се напускаше уютната атмосфера, сърдечните хора, звуците на реката, аромата на вкусна храна, интересните разговори… това усещане – сякаш си си у дома.

И все пак идва и този момент, в който трябва да сложим оранжевите жилетки, да си вземем довиждане с част от гостоприемните ни домакини и да се качим на лодките.

Пътуването назад към града се оказва не по-малко интересно. Брегът вляво съставлява верига от снежнобели скали, в които е скрита една от забележителностите на град Никопол – скалната църква Свети Стефан.

Скалната църква Св. Стефан

Лодките ни оставят на брега в подножието на скалната обител, която сме съзрели още във водата, движейки се към нея. До самия скален храм отвежда кратка, но много стръмна пътека, която с лекота преодоляваме водени от желанието да огледаме отблизо скалната църква. Предполага се, че самата тя е била част от манастирски комплекс, датиращ от X-XI век. При вглеждане по стените на скалната църква Св. Стефан могат да се различат раннохристиянски надписи. А от скалния прозорец се открива красива панорама към водите на река Дунав.

Скалната църква бе последната спирка от пътешествието ни по вода. Лодките ни отведоха до пристана и оттам започна нашата пешеходна разходка из самия град Никопол. Първа спирка:

Църква Св. Св. Петър и Павел

Този средновековен храм, датиращ от XIII – XIV век, се намира недалеч от центъра на града. Поредица от исторически събития „преместват“ християнската обител от българската в турската махала на града, с което е сложено и край на дейността на храма.

Градски исторически музей

Малката музейна сбирка, разположена в реновирана сграда в сърцето на града, разказва историята му. Вярно е, че по-голямата част от съкровищата на района се съхраняват в Регионалния исторически музей – Плевен, но малкият градски музей разказва историята на селището – за живота кипял в него през различните исторически епохи, за религиите и хората му.

Чешма Елия (Сютлийка)

Чешмата на любовта – така местните наричат каменния блок, представляваш автентичен римски саркофаг, от който излиза чучур с питейна вода. Мястото разказва тъжната, но много романтична история на римския чиновник от Долна Мизия – Фронтон, който скърбящ по обичната си съпруга Елия, изсича върху него латински надпис, с който в рима споделя голямата си любов към нея и в който прозира неутешимата скръб от загубата му:

“Чуй ми молбата, богиньо – царице на задгробния мир – завинаги нека почиват в цветя останките скъпи на моята Елия мила, положени в гроба. Няма я вече, уви!
Нищожни са всички похвали за нея. Ах, неумолимите парки богини-орисници, които владеят на всичко що диша, копнее и страда в света, скъсаха тъй рано, тъй бързо, нежната нишка на твоя живот.
И нека разкажа в отмерена реч за нея. Колко свенлива и чиста бе тя. Как се унесено вслушваше в моите думи за тая просторна вселена, за мрачните тайни зад гроба…
О, чуй ми молбата, богиньо могъща, спри до себе си за миг таз‘ мила скитница, сянка в елисейските полета – далеч от скърби и печал. Бръшлян нек‘ се сплита по челото на тая, която смъртта тъй бързо изскубна от мене. Самотно е моето огнище, пусти са моите надежди без нея…
Общи ни бяха желанията, мислите, вкусовете. Ръка за ръка споделяхме ний радости и тъги.
Трудолюбива и сръчна предачка тя бе. За мъжа си и в домашното огнище и в любовта си към него и без мен и бе безвкусна храната и даровете на Баха дори. Умна, проницателна и достойна, тя долавяше мислите ми в сърцето всеки миг.
Когато мен няма да ме има, който и да си ти, владетелю, над тоя гроб незнаен, друже мой, молбата ми отправена към теб изслушай. Окичвай гроба с цветя та да остане незасегнат от удара на вековете. Нек‘ го краси понявга росна роза, понявга свежи незабравки. Букет от пролетни цветя, на есен пък – овошки. Нек‘ се редят безспир над него. И всеки шум и суета с поклон и почит нек‘ отминат край земята що навек прибра останките свещени на моята Елия…“

По време на Османската власт каменният блок бил използван, за изграждането на чешма, на която дават името – Сютлийка (от турски блага вода).

Малко преди Освобождението в Никопол се озовава френският археолог-пътешественик Дижарден, който посещава чешмата и остава толкова впечатлен от надписа, посветен на нежната Елия, че изсича следния текст върху каменна плоча, която зазижда отляво на саркофага:

„Подир седемнадесет века незнаен пътник се спря пред твоите стихове на фронта на старата чешма. Молбата ти, Фронтоне, не е била напусто. Гробът на Елия се е превърнат в чешма и български невести, и моми, и дечица наливат своите стомни и пролет, и есен. Пътеката към гроба е станала алея за разходка. Другарката ти скъпа се е превърнала в нимфа, в неяда. Девойко хубава сияй вместо цветя на гроба… А твоите сълзи, Фронтоне, са бистрите струи на чешмата.“

Паметник на Победата и красивите залези над Дунав

Този монумент, намиращ се на хълм над Никопол, е издигнат в чест на руски и румънски войници, загубили живота си за освобождението на България през 1877 година.

Посетете паметника привечер и се насладете на красивата гледка на спускащото се над Дунав слънце – преживяването е магично.

Това прекрасно пътешествие се осъществи благодарение на Traventuria. Организатори на главозамайващата разходка из никополския архипелаг, вкусния обяд и пешеходната разходка из града бяха сдружение „Амур-Никопол“ със съдействието на служители на община Никопол. Благодаря на всички тях за невероятната емоция!